Глава 6

Селесте

Не можех да дам точно определение на чувството, което изпитвах. Всичко беше много по-различно от очакваното, но и самата аз не бях сигурна какво очаквах да видя. Цялото селце беше заобиколено от планини, на където и да погледнеш се простираха високо, на места дори заснежени върхове. И въпреки това точно там се отличаваха като малки точки на фона на белият сняг, големи каменни сгради, от които сигурно се виждаше всичко. Самото селце не се различаваше много от пристанището, от което тръгнахме. Хората бяха улисани в работа и никой дори не забелязваше присъствието ни, всякаш се случваше нещо напълно нормално. Това, което ми направи впечатление беше пътят, които водеше до редица стъпала по пътят за каменните крепости. Докато се опитвах да разлегам всичко, дори не забелязах пристигането на двама възрастни мъже, които за разлика от всички останали бяха се насочили право към нас.

-Това ваше височество са върховният жрец на Върховното царство и неговият ученик.

- А вие от къде знаете това, капитане?

- Просто предположение, единствените уведомени за вашето идване са те, затова сам си направих изводите.

- Разбира се. – отвърнах аз, вече една идея по-съсредоточено.

Нямах време да помисля какво точно да им кажа или как да се държа с тях. АЗ ли трябваше да започна разговор или не беше учтиво. И какво точно прави един върховен жрец?

- Добре дошли във Въздушното кралство. За нас е удоволствие да се запознаем с теб дете, изисква се много смелост, за да дойдете тук сама. От много години друг народ не е стъпвал тук, затова се надяваме, че заедно ще поемем в правилната посока.

- Благодаря ви за гостоприемството, кралството ми изглежда толкова различно от това, което съм си представяла.

- А какво точно беше то? – попита с възможно най-монотонният глас.

- Честно казано и аз самата не знам, може би да е малко по топло?

За моя изненада този иначе навъсен старец се усмихна и се вгледа по внимателно в мен. Сякаш искаше да ми каже нещо, но се спря.

- Е чакай да се качим до храма, тогава определено ще си още по-изненадана. От изненаданото ти лице предполага, че не си очаквала да се качиш чак до там. Но за да съм честен и на мен вече не ми стигат силите честно да слизам до селото, на какво да се прави не е толкова далеч.

Просто кимна и се опита да се усмихна, за човек които прекарваше повечето си време в тренировки и работа, тези стълби изобщо не ме очароваха. Нали са въздушни повелители, няма ли как да ни пренесат до горе. Толкова много ли искам от живота. Докато минавахме през селото се уверих, че те не изглежда много по-различни от нас, не че очаквах опашка или втора глава, но все пак. Въпреки че на мен ми се стори малко по-студено всякаш хората тук не го усещаха, носеха много отворени и леки дрехи, а много от тях дори ходеха боси. Мисля, че просто се опитвах да се разсмея с каквото и да е било преди да стигнем до стълбището към храма. Не се плашех от това да изляза на бой, да остана сама в обитавана гора, но гледайки нагоре почти ми се прииска да се върна на кораба. Ти можеш, Селесте, не са чак толкова много. А и тази проклета рокля изобщо не ми помагаше. След стъпало номер поне 500 и аз вече не усещах студа, дори не исках да погледна назад. Но с всяка една крачка се повече се приближавахме и започнаха да се открояват и много други неща освен храма. Като се вземе на предвид височината, на която се намирахме много се изненадах като видях, че всички сгради са обадени от какви ли не било дървета и цветя. В средата се намираше храма Сиад, а около него имаше поне трийсеината по-малки постройки разположени на различни нива.

- Преди започването на Великата война нито една от тези сгради не е била тук, освен храма. Монасите го използвали за различни ритуали познати на нашият народ. След като Огненият народ обяви войната, бяхме принудени да се качим възможно най на високо. Водите вече не били спокойни, а залели цялото село. Тези планини се превърнаха в наше укритие и подслон. По природа ние не сме войнствен народ, може би и останалите знаеха това и не понесохме толкова много жертви като другите. Тези храмове са запазени от тогава. Сега тук живеят само монасите и техните семейства. Ти и принцът ще бъдете настанени в такива, свободна си да обикаляш навсякъде. Винаги сме твърдели, че тук човек може да преоткрие себе си, надявам се и за вас да е така.

Попивах всяка негова дума, говореше толкова успокояващо, че дори не можех да си ги представя по време на войната, може би това беше единственото мястото, където битката не беше оставила своят отпечатък. И въпреки това, което престоеше се почуствах много по-спокойна от преди. Едва сега забелязах, че екипажа, които до преди малко беше с мен вече го нямаше. Бяхме останали само аз и жреца. Дори помощникът му го нямаше. Той ме поведе към една от по-високите части на планината, където всякаш в скалите беше скрита малка постройка.

- Сега ще ви оставям, за да си починете, ако имате нужда от нещо само помолете тук.

- Много благодаря. – отвърнах напълно искрено и ме се усмихнах.

Отворих врата и не можех да помръдна. Отстъпих назад и отново огледах постройката. На пръв поглед изглеждаше не по-голяма от къщата ни с Доротея, но когато отново влязох вътре видях дълъг коридор, които минаваше през планината. Имаше много врати и за моя изненада беше приятно топло. Отворих първата врата, която видях и попаднах на огромна спална с огнище и спалня в средата. Преобладаваха топли зелени нюанси и множество цветя и книги навсякъде. Багажът ми ме чакаше до леглото, а друга врата в стаята седеше огромна вана. Въпреки че желанието ми за една дълга баня ми се стори примамливо реших да огледам и другата част от къщата. А зад врата срещу моята имаше огромна библиотеката. Продължих по коридора, които свършваше с една не особено малка хукна пригодена с всичко необходимо. А аз си мислех, че са толкова над тези неща, че дори не се нуждаят от храна. Белият мраморен плот идеално се съчетаваше с дървените шкафове. Въпреки че нямаше от къде да влиза светлина, стаята не беше мрачна, а се осветяваше от множество свещници по стените. Налях си чаша с вода и реших да се върна в стаята ми. Не бях свикнала да не правя нищо, затова реших да изляза и да потърся дърва за камината. Никъде не се виждаше жива душа затова започна търсенето си сама. Опитах се да заобиколя, за да видя дали мога да намеря другият края на къщата, защото нямаше как да няма такъв. В кухнята намерих заключена врата и любопитството ме убиваше.

- Имаш ли нужда от помощ. – подскочих и се обърнах към гласът, които се беше появил всякаш от нищото. – О, извинявай не те стреснах, нали. Аз съм, Нала, ти трябва да си принцеса, Амелия. Радвам се да видя още едно момиче тук, от години съм само аз и ако не слизам до селото съм заобиколена само от монасите. Понякога става много скучно и отскачам и до други храмове, не са много далеч. Но пак започнах да говоря много, какво търсиш.

Нямаше как да не и се усмихна, напомняше ми на сестра ми. Надявам се, че е добре.

- Приятно ми е Нала, ами опитвах се да намеря дърва за камината си, но мисля, че се въртя в кръг.

- Не се притеснявай, аз въпреки че съм израснала тук в началото непрекъснато влизах чуждите къщи, понякога се получаваше доста неловко. Но както и са е, ела ще ти покажа от къде може да вземеш. Не е далеч.

Продължехме да вървим заедно, а тя започна да ми разказа за всичко, което и дойдеше на ум. За това, че е единствено дете и живеят тук от както се помни. Общо тук живеят 12 семейства, но винаги има и някой, които остава временно. Неусетно се оказахме друга постройка, в която бяха складирани дърва и различни видове опушено месо и зеленчуци.

- Може да си вземеш каквото искаш, но сега ще трябва да се оставям, идва време за обедната ни молитва. Ще се радвам да се видим отново, Амелия.

- Аз също, Нала.

Тук хората бяха много по отворени към непознати. Във водното кралство не е така, там сме едно затворено общество и всеки чужд елемент вредеше на установеният ред. Взех от всичко по-малко, колкото можеш да нося и се опита да се върна в къщата си. За моя голяма изненада не нахълтах някой чужд дом е се отправих направо към кухнята да оставя всичко. Запалих огъня първо в моята стая, а след това и в кухнята, за да си стопля вода и да напълня ваната. След това минах през библиотеката с надеждата да намеря нещо за тукащият начин на живот. Най-близкото, до което стигнах беше, книга написана преди войната за животът на един човек, живял в храма Сияд за кратко. Разказваше как пътувал из целият континент и се запознал с много и различни хора, никой никога не му отказал гостоприемството си, но тук се почувствал като у дома. Затова и останал повече от 3 години. Заедно с монасите съдили малка овошна градина и една от първите допълните постройки. Най-любопитно беше, че този човек бил Земен повелител тръгнал на пътешествие и благодарение на него били построени тези къщи в лоното на самата планина. Не след дълго обаче, започнали да избухват масови въстания в кралството му и бил принуден да се върне. Но все пак той оставил своят отпечатък тук завинаги. Толкова се бях задълбочила в четенето, че дори не усетих кога вода беше изстинала. Затова реших, че времето ми за баня е време да приключва. Цял ден дори не се бях замисляла колко дълга още ще остана сама тук, все пак бях дошла със задача, а не да лежа във ваната. От утре започвах проучването си, излязох от водата и се загърнах с една от копринените роби на сестра ми. Много практично, Мел, благодаря. Оставих книгата до леглото и реших да полегна за малко, още беше рано за вечеря, а и не знаех какво друго да правя, а една хубава дрямка върши чудеса.

Когато се събудих слънцето вече залязваше, а стомахът ми издаваше звуци на нещо умиращо. Едва сега осъзнах, че от вчера вечерта не бях ела нищо. Отидох до кухнята с почти ясната идея какво искам на да направя с место и зеленчуците, които взех по-рано. Запалих отново печката и след като нарязах всичко ги оставих да се пекат и се върнах в стаята ми да се оправя багажа. Подредих внимателно всичко по рафтовете и се оправих леглото. Реших да вечерям в библиотеката, защото само там влизаше естествена светлина, а и можеше да намеря още нещо интересно. Останах няколко часа, докато свещите не догоряха напълно. Тръгнах обратно към кухнята за до оставя чиниите и почти се блъснах във врата, която дори не помня да съм затваряла. Всичко около мен беше тъмно, затова и просто исках да остава чинията си някъде. И като най-големият идиот отново се блъснах в нещо. Започнах да опипвам на посоки , за да преценя на къде да тръгна, но нещо в тази колона не беше наред.

- Можеше поне първо да се запознаем, но явно си от директните. – веднага отскочих назад и с невероятно самообладание не запалих всичко наоколо. – Само да добавя, че не съм вратата, но ако и с нея си толкова мила, нямам нищо против.

- Ти пък кой си? – бяха единствените ми думи преди да го удари с чинията по главата и всичко да се разбие на парчета.

- Какво по дяволите, да ме убиеш ли се опитваш? Или просто си луда? – започна да крещи гласът срещу мен, а аз още се опитвах да видя през мрака.

Рязко всички смещи около мен се запалиха и застанах лице в лице с най-сините очи, които бях виждала някога. От ръчете му излизаха пламъци, а погледът му съвзем открито ме следваше. Опитах се да остана неподвиждна, но не смеех да отклоня поглед от него.

- Е явно, Еамон беше прав, по-страшен съм от колкото смятам. – дори не свързвах това, че говори и то на мен.

- Ако не искаш още някоя чиния да последва предишната ще се отдалечиш от мен веднага.

- На вашите заповеди, как ти беше името, май не се запознахме. Освен с чинията де, с нея си станахме доста близки.

- Аз съм Амелия, наследницата на водното кралство, а ти очевидно си възлюбеният ми бъдеш съпруг, може би наистина трябваше да взема повече чинии. – този път той беше този, които гледаше изненадано, което ме накара да се усмихна победоносно и просто да се обърна и да си тръгна, преди да беше размислил. Затръшнах вратата на стаята си и просто седнах на земята. Какво точно се случи току що?

***

Дейвън

Тя да не би току що да разби чиния върху мен?! Да не е живяла под камък всичките тези години, не се държиш така, освен ако не си мен в лошо настроени. С най-голямата си наглост ми затръшна вратата, за коя се мисли, някоя принцеса. Принцеса Амелия, наследницата на водното царство, наистина ли точно така щеше да завърши така или иначе вече ужасният ми ден. Не стига, че няколко дена трябваше да седя в онова подобие на кораб и непръкъснатото клатушкане, наляво надясно и не беше приятно. След това, онази жрец откачала, час и нещо да ми говори глупости, а накрая за капак това. В такива моменти оценявам колко върховно нещастен късмет имам. И какво се очакваше да направя сега, няма да тръгна след нея, да си седи там и ако иска да не се връща. Добре, стегни се човек, не си тук да си играеш с капризни и очевидно агресивни момичета. Това ме подсети, че все още не бях писал за пристигането си тук. Не бях особено изненадан да видя колко спокойно е това място, няма и помен от идеята за война. Сега разбирам защо точно тук се крият всички тайни на континентите. Но нещо не ми даваше мира от както стигнах тук. В последната ни вечер на кораба не можех да заспя, затова и всяко най-малко движение ме караше да се оглеждам. Сигурно е било след полунощ, когато видях едно малко листче подаващо се до вратата. Едва сега го забелязах, което значи, че все пак съм заспал за малко. Кой би искал да ми остави бележка. Екипажът беше все от доверени хора на кралството и баща ми. Разгърнах го и за зачетох в много ситният, но елегантен шериф.

"Нищо не е такова, каквото си мислите, господарю. Не им вярвайте, вие не сте просто пешка, вие сте цар. В храма може би се крият и вашите отговори" – предан поданик

Не можех да спра да мисля за тези думи, кратки точни и ясни. Предназначени единствено за мен, но какво искаха да ми кажат с това да не бъда пеша. Като изключим очевидният факта, че съм тук под нечии заповеди. Но не това беше важното, а какво си мислеше, че мога да намеря в храма. И още по-интересният въпрос, от къде можеше да знае, че ще го намеря именно там. От години друг не е стъпвал там освен въздушните. Не им вярвай, има ли изобщо някой, на които да мога да се доверя тук. Едва ли, но дори това да беше просто гонене на вятъра, трябваше да проверя какво имам в този храм. Върнах се в стаята си и се опитах да не мисля, за човека в другият края на къщата. Нещо в нея напълно се различаваше от образа, които вече и бях създал. Очаквах да се уплаши ли поне да побегне, така не беше забавно. Но сега нямам време за това, жрецът каза, че спокойно мога да обикалям, където искам, това предполагам включваше и храма. За всеки случай оставих оръжията си на леглото и излязох навън. Веднага усетих студеният полъх на вятъра. За някой свикнал на невероятни жеги това определено беше нещо ново. Използвах огънят си, за да се затопля и се отправих към храма. Обърках пътя наколно пъти, но накрая все пак успях да слеза до най-добрата част на планината, където се разполагаше и той. Сградата наистина изглеждаше стара и огромни масивни дървени врати. Огледах се дали няма някой, но и да имаше щях да кажа, че имам нужда от уединение, може би щяха да се вържат. Отне ми известно време да отместя ръката, не мога да си представя онзи старец да го прави редовно. Оказах се в предверието на огромна зала с множество врати и почти нищо друго. И сега на къде се очакваше да тръгна. Но това беше от онези моменти, когато усещаш тръпки по цялото си тяло и се отправих към възможно най-зле изглеждащата врата и я побутнах. За щастие не се оказа ничия стая, щеше да се получи неловко. Аз търсех тоалетната, нямаше да мине. И тази стая беше почти празна,не беше особено голяма и имаше единствено един диван и огромна книга поставена в центъра на стаята, все едно някой умишлено я беше оставил. Приближих се към нея, въпреки че всичките ми инстинкти ми казваха да се обърна и да си тръгна. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално, една стара, огромна и прашасала книга. Запалих свещите стаята, за да виждам по-добре.

Добре де тук, пише някакви глупости. Абсолютно нищо не се разбираше или това беше нещо кодирано или на език, за които никога не бях чувал. Започнах да разлиства, докато нещо не привлече вниманието ми. Дума, която прекалено много наподобяваше моето или това на някоя Селесте. Толкова се бях концентрирал в това да разбера какво точно пише освен това, че дори не усетих как някой се приближава към мен, докато дълбокият му и монотонен глас не ме извади от унеса ми.

- Тук няма да намерите, това което търсите, принце. – дори не исках да се обърна, онова старче, че хвана в действие, но явно това не го притесни и продължи да говори.- Освен, ако не разбирате нашият древен език разбира се. Това е книгата на Тайните, или известна във вашият народ, като книгата на истината.

При тези думи се отдръпнах от нея две едно можеше да ми навреди. Всяко дете е чувало за тази книга, тя отразяваше не само вероятните събития от бъдещето, но и миналото такова какво е било. Никой не може да контролира бъдещето, но тази книга пожеше да загатне. А всеки живял в огненото краство се страхува именно от това, да научи какво е било преди и какво може да бъде. Това е прекалено голяма мощ, която предпочитаме да нямаме.

- Сигуно ще ти интересно да научиш, че тази книга има свое копие във всяко едно от краставата. Различен аспек от нея. Това тук е най-древната, което значи, че книгите са общо 5. Като пазители на знанието ние имаме две, другата ни не е тук, а може би точно от нея имаш нужда. Книгата на миналото определено е едно много интересно четиво, за жалост отдавна нямам толкова сили, че да премина през цялото кралство, за да я видя. Мисля, че отново започнах да говоря прекалено много, мисля че ще се оттеглям, но ти спокойно може да разглеждаш. Няма какво да крием.

Аз просто продължавах да го гледам глупаво, та аз съм наследник на един от тези народи, защо никога не съм чувала за подобна книга. Обърнах се с идеята да си тръгна, когато видях една сянка да се прокрадва в мрака и да излиза от храма. Е, принцесо, нали знаеш какво става с прекалено любопитните хора.