Време е за шоу. Ако животът беше игра, то аз се научих как да играя злодеят. От мен винаги се е очаквало да изпълнявам заповеди като войник, но понякога е по-лесно, просто да се преструваш, че ще вървиш по свирката на другите. Родителите ми очакват да съм перфектният син, готов винаги за бой, без други интереси, а още по-малко желания. За приятелите си съм арогантен задник, за жените почти същото, но все пак принц. В действителност отдавна не знам кой съм. Свободата е относително нещо, не ме държат под ключ, но и никога не съм напускал пределите на кралството. Затова сега седя в стаята си като пълен идиот и не знам какво да очаквам. Не знам какво да взема с мен, не знам колко ще останем, нито пък как да играя на влюбен, а в същото време да шпионирам една лигла. С две думи гмуркам се в дълбокото, но поне ще съм далеч от целият фарс тук. Не че ще и го призная, но идеята да останем само двамата преди церемонията е направо гениална. Последното нещо, което очаквах да видя, когато пристигна писмото й беше, че с радост чака да се видим, но преди да го обявим официално било по-добре да се запознаем на неутрална територия. Какво разбира тя от неутрална територия. И защо точно Сиад, или на това момиче и е прекалено скучно или аз нищо не разбирам от жени. Най-вероятно и двете, но кой съм аз да споря с логиката й. Далеч от всичко и всички, които познаваме, определено, имам нужда точно от това, да се махна. Писна ми да ме гледат под всеки възможен ъгъл и всеки да очаква нещо от мен или по-лошо, да се опита да ме използва, не че някога им се е получавало. Еамон е единственият ми приятел, но поне знам, че мога да му вярвам. След всяка една глупост, в която се забърквах, той беше с мен. Познаваме се от съвсем малки, баща му беше убит преди години, от тогава живее с нас. Една вечер просто го доведоха в тронната зала и от тогава е част от двореца. Но една малка част от мен има нужда да бъде далеч от всичко тук, за да мога поне за малко да спра да се правя принц, син, приятел, любовник и да бъда себе си, но и от части детегледачка на принцеси.

- Братле, готов ли си?

-Според теб, не изгарям от желание, хвана ли, изгарям?

- Да Дев хванах, но поне веднъж се дръж сериозно, от това зависи бъдещето на всички ни.

- Да си сериозен е за смотаните, хей като теб, защо не вземеш ти да идеш Еамон, перфектно се вписваш в образа, а и поне няма да я изплашиш, много. Ако махнеш оръжията и се усмихнеш, си почти симпатичен.

- Остроумно, все се чудя как все още си говоря с теб.

- Ами нямаш голям избор, помниш ли частта, в която аз съм ти господар?

-В настроение си, но се размърдай и не върши глупости.

- Обиждаш ме, да не върша глупости, това пък кога се е случвало.

- Взех да съжалявам момичето, дано ти излее малко студена вода на глава, може пък да помогне. Чакаме те в тронната, размърдай се.

Не бих казал, че досега сериозна се бях замислял, как ли изглежда въздушното кралство, знам че всяко едно има характерни черти, но никой никога не говори за тях. Тук по очевидни причини винаги е ужасно горещо, без почти никакви реки и езера. Просто големи, пусти замъци и градове. И това е тук, където е по-голямата част от населението, дори не мога да си представя как живеят хората във вътрешността на страната. Въпреки че от мен се очаква да управлявам това място, никога не съм обикалям голяма част от земите ни. Знам само, че някой започват да негодуват срещу тези условя, а сега дойде и добрата идея да замажем очите на всички с моят предполагаем годеж.

Излязох от стаята си и затворих вратата. Дори не искам да гледам какво остава зад мен, опитвам се да живея за мига, новото ми мото. Никога не съм пазил нещо ценно, което да ми напомня за даден момент, което улеснява събирането на багаж. Малкото емоции са лесни за носене, доста е компактно.

Коридорите в замъкът винаги са ми изглеждали като лабиринт, тъмни и безкрайни. Но се научаваш как да познаваш мястото на всеки камък, когато родителите ти са заети да управляват цял народ. Сигурно познавам всеки таен проход, дори другите да не знаят за него. С Еамон се уверихме, че няма да остане непознат сантиметър. Тронната зала е в центъра на крепостта, лесна за намиране, а и огромната дървена врата крещи, ако търсиш краля, влез тук.

- Семейство, вече може с чиста съвест да ми кажете да тръгвам, и да се отървете от мен. Няма нужда да се правите на нещастни, ако имате късмет корабът ще потъне и аз заедно с него.

- Дейвън, разстройваш майка си, извини се.

- Разбира се ваше височество, извинявай майко, съвсем скоро ще се върна, знаеш че не го казах нарочно.

- Няма нищо скъпи, знам че си изнервен, просто приеми го като задача, отиди там и следвай заповедите на баща си, ще се справиш, ела тук.

Трудно е да разбереш какво и се върти в главата, понякога почти изглежда сякаш ме обича, а друг път дори не и пука, че съм жив, явно днес ми е ден. Като малък си мислех, че тя може да пребори всички чудовища, прегръщаше ме и всичко утихваше. В един момент, просто се отчужди от мен, но все пак се случва дори за част от секундата да видя онзи поглед, сякаш е готова на всичко за мен, в който тя не е само кралица, а и майка, но това беше преди цял един живот.

- Като вземем на предвид възникналите условия, ситуацията малко се усложнява. Ще ти отнеме 3 дена да стигнеш до храма Сиад, а това значи, че писмата ти ще се забавя дори повече. Но въпреки това искам всяка седмица да пишеш, не знам как, но искам да изкопчиш възможно най-много информация.

- Какво точно искаш да знаеш?

- С каква армия разполагат, какви са отношенията им с останалите кралства, всичко което може да ни е от полза. Не привличай вниманието на монасите, носят се слухове, че могат да усещат емоциите. Надявам се, че няма да ви създават проблеми, но не сваляй гарда. И последно, гледай възможно най-бързо да преспиш с нея, така ще се наложи да ускорим церемонията.

- И как очакваш да направя това?! - вече наистина ми писва, дори от разстояние смята да ми дава заповеди, а сега дори не си играе само с моя живот, а и с нейния.

- Убеден съм, че чудесно знаеш как става, тя е просто пионка, ако поиска може да се включи в играта, ако не просто ще я отстраним. Това е, върви и не ни засрамвай.

- Разбира се ваше височество, ваш предан слуга. - да гориш в ада, скъпи татко, но и от там ще намериш начин да контролираш всичко.

- Успех Дев, обещавам да се грижа добре за хилядите разбити женски сърца, които оставаш.

- Колко благородно братле, не знам как си склонен на такава жертва.

Еамон ме избута през вратата и заедно тръгнахме към кораба. Никой не казваше нищо, но мълчанието никога не ни е пречило. Всички си мислят, че го познават. Приятелят на принца, винаги усмихнат и прекалено мил за Огнен, но не знаят нищо, животът му не е бил лесен, по-добре от всеки знам какво му коства тази усмивка.

- Имаш оръжия, нали? Знам, че от монаси се очаква мир и спокойствие, но не е зле да си подготвен.

- Да, спокойно, ще се оправя. Не е толкова сложно, а и ще имам време да помисля над всичко, знаеш как е.

- Без да ставам сантиментален, но ще ми липсваш братле. Сега тръгвай преди да те прегърна.

- Да, стана прекалено лигаво, по-добре да се махам от теб преди да решиш да почнеш да точиш лиги.

- И да напълно съсипа момента, хайде тръгвай вече.

В момента, в която се качих на палубата просто спрях да мисля кое е редно и кое не. Смятам цялата ситуация за пълен фарс, но да гледам как замъкът бавно изчезва е най-приятното нещо, което ми се е случвало. Поне имам тези три дена, далеч от цялата интрига, която се опитват да създадат. Гледах напред, докато не остана само вода, да си обграден от нея е прекалено плещещо за някой от нашата раса, чувстваш се безпомощен. Всички искаха да говорят с мен, а аз просто смятам да седя в каютата си и да спя, имам нужда от малко сън. Дори легнал усещах вълнението на морето и колкото и да ми е неприятно ми напомня за момичето, което може да преобърне целият кораб, само с една вълна. Водната принцеса, която вече мразя, поредната заповед, която получавам.

***

За първи път от години имах три дни изцяло за себе си. Независимо от причините да съм тук, първата сутрин в която се събудих в каютата просто седях в продължение на час и не правих нищо. Нямаше ги досадните уроци и обсъждане на поредната излишна стратегия. Народът ни гладува, а ние си мислим как да обявим война. И въпреки че единственото, което виждах около себе си беше вода и пак вода, някак си започнах да си представям животът на другите континенти. Прекарах целият ден в опити да не скоча от борда, това непрекъснато клатушкане направо ме убива. Особено след обилната закуска, какъв е извода от първия ден, не яж прекалено, ако имаш проблеми с морето. Добре де, започнах да усещам еднообразието след вторият ден. Вече бях обиколил всеки сантиметър от този кораб. Разгледах всяка възможна карта, която намерих в каютата на капитана и това само в рамките на един ден. Третата сутрин обаче беше различна, усещах въздуха по различен начин, някак си по-лек. Умишлено останах до късно в каютата, не бях сигурен, че съм готов за това, което ме чакаше след като напуснех тази палуба.

- Ваше височество, след около 20 минути ще пристигнем. Капитанът ви кани да се присъединете към него на палубата.

Е време е, каквото и да ме чака отвън ще е по-забавно от това да обикалям в кръг. Приближавайки се към мостика единственото, което виждах беше земята пред мен, приближаваше се все повече и повече. Каквото и да ми готвеше съдбата бях готов да я посрещна.