Пролог Селесте

    Казват че съм се родила в най-голямата буря, която Водното кралство някога е виждало, но въпреки това небето било кристално чисто и спокойно, не подозиращо за случващото се около него. За някой тази нощ била специална, дори вълшебна, всички водни пазители чакали появата на своята принцеса, но надеждите им замрели по-бързо дори от угасващият пламък до любимата на всички кралица Далия. Отдавна спрях да се питам, защо не са ме оставили да бъда това, което съм - момичето владеещо огънят, а не водата. Хората винаги ще имат определени очаквания, особено когато ти си този, които някой ден ще трябва да ги управлява. А понякога един миг е повече от достатъчен, за да разрушиш очакванията на цял народ, а историята за мен умряла като онзи единствен пламък на свещта. Принцесата на водата, силна и непобедима, още дори преди да е проходила, перфектното момиче, което да избави народът от проклятието. Това очаквали всички от мен, една илюзия. Единствената им грешка била, че водата не е моята стихия. Всички тук са тихи и спокойни като реките, оставящи животът просто да им се изплъзва, но не и аз, аз съм родена с огън бушуващ във вените и независимо какво мислят другите, няма да им позволя да ми го отнемат.

   Преди 18 години във Водното кралство се случило нещо, което никой вече не вярвал, че е възможно, кралица Далия забременяла. Всички чакали с нетърпение денят, в който щяла да се роди наследницата на трона. И тогава настъпила бурята и плачът на бебето бил по-силен дори от гръмотевиците. В стаята до кралицата били разположени четири предмета, по-стара Евърнеска традиция. Купата с вода символ на кралството им, свещта за Огненият народ, въртящото се колело за Въздушният народ и камъкът за Земята. Във всяко едно кралство винаги се случвало едно и също, водата започвала да се движи, пламъкът угасвал, колелото се завъртало или камъкът се разцепвал, просто зависило от това в кое кралство е детето, което се ражда. Но малката водна принцеса, дори не помръднала водата, но пламъкът на свещта бавно угаснал, а в стаята настъпила тишина, с изключение на малкото плачещо бебе, което всички гледали уплашено, все едно можело да ги нарани.

   За всички историята свършва с мъртвороденото малко момиченце, погребано още в същият ден, но не и за мен и малцината, които знаят какво всъщност се е случило след това. Последвал писък, пронизителен писък, който проехтял из целият замък. Разтревоженият крал Елиас нахлул в стаята, погледнал кралицата, а след това и уплашеното вързопче до нея, не му отнело много време да разбере защо никой не смее да я докосне, но въпреки това той я взел на ръце и излязъл от стаята сякаш нищо от това не се било случило. Извикал една от жените в стаята със себе си и просто казал, че ако някога спомене на някой за станалото ще плати прекалено висока цена. Но все пак нещо в него би трябвало да се е пречупило, за да не и заповяда да го убие, но има и по-лоша възможна съдба от смъртта, да ти отнемат бъдещето. Ако никой никога не разбере, че тя контролира огънят и живее като стотиците бездарни в двореца, няма значение какво прави, стига да не привлича внимание, може да живее. Но живота е едно много относително понятие, което понякога често бъркаме с това просто да съществуваш. Но въпреки цялата суматоха и уплашените погледи на хората, дойката взела бебето и го отнесла със себе си, дори не се замислила, че това малко същество е предизвикало целият този смут, а след години детето пораснало и заживяло щастливо, добре де кого заблуждавам, не заживях щастливо, но поне имам какво да разкажа и то не е свързано с ежедневното пробване на бални рокли или даването на приеми, защото това щеше да бъде животът ми, ако се бях родила като принцеса Селесте, наследницата на Водният народ. Сега съм просто Сел, момичето, което знае как да се защитава, но и как винаги да седи в сянка. Денят след раждането ми бил обявен за траурен, всички тъгували за загубата, а Доротея седяла в малката студена стая в къщата си и пеела, докато пламъкът на камината най-после утихнел, а с него и детето в ръцете и. Две години по-късно царството получило своята принцеса, Амелия, единственият човек, който поиска да разбере коя съм, но това се случи много по-късно и то напълно случайно. Но до тогава трябваше да се справя с по-големи проблеми, как да не подпалвам къщата, докато спя и как да живея с истината, че собствените ми родители са ме отхвърлили, но това винаги ми помагаше да побеждавам, мисълта, че са ме сметнали за недостойна, ме караше да продължавам да се боря, ден след ден. Трябваше да се превърна в сянка, точно както всички бездарни. Има ги във всяко кралство, те са тези който вършат тежката работа, просто защото са се родили без дарбата, а аз се научих да бъда една от тях, въпреки че прекалено често ми се искаше да изравня дворецът със земята. Докато навърша тринайсет вече бях минала през всякакъв вид физическа работа, от носенето на чувалите с брашно до храненето на конете, но един ден видях как някой от другите деца се бият с дървени мечове, още същата вечер попитах Доротея кой са.

      - Други бездарни, тренират ги за армията ни от малки, знаеш че Водният народ не са родените бойци като Огнените, затова трябва да се учат от малки, но виж ти пламъче, ти го носиш в себе си, убедена съм че може да победиш дори така нареченият им учител. - това бяха думите, които ме накараха да стана рано на другата сутрин и да се запиша като част от армията на кралството. Превърнах мечът си в онзи огън, който нямах право да използвам, затова се научих да го въртя добре, бързо се превърнах в най-добрата, но все пак бях прекалено малка, за да ме изпратят да пазя границата и трябваше да продължа да живея с идеята, че само с поглед мога да подпаля малкият им замък, но какво ли щях да спечеля от това. Годините минаваха, а аз се научих как да бъда никоя, поредното момиче без никакви умения. Никога не успях да се впиша, дали защото бях прекалено различна от всички останали или защото се правих на нещо, което не съм, но поне се научих, че най-важното е да разчиташ на себе си. Винаги наблюдавах другите, когато вземаха решения, а след това се замислях какво бих направила аз. Може би това беше най-трудната част от живота ми, да свикна да правя нещо напълно противоположно на вродените ми инстинкти. Защото елементът не е единството, което различава народите ни. Всеки един е добър в нещо определено, а характерите ни са коренно различни. Преди всеки бил свободен да бъде какъвто поиска, а сега дори няма как да знаем какво искаме, защото никога не сме виждали какво нямаме. Може би това е причината четирите народа да живеят на различни континента. Защото не мога да си представя кроткият воден народ, да живее заедно огненият. Но какво ли знам аз, никога не съм виждала Огненото кралство. Всички са чува ли по нещо за останалите континенти, било то как живеят хората там, или какво обичат да правят. Но всичко това са само истории, защото почти никога не се случва някой да напусне земята си. Затова може да се каже, че живеем в една изолирана среда, в която никога нищо не се случва. Почти никога, но точно така започват най-интересните истории.

   Денят тук винаги протича по почти един и същи начин, виждаш едни и също хора, едни и същи места и накрая просто правиш всичко по навик. Затова последното нещо, което може да очакваш е някой да се опитва да те шпионира цял ден. Въпреки че това е доста силно казано, очаква се да не забелязваш шпионите, а не умишлено да се правиш, че не са там. В продължение на часове просто седях и се правех, че онова русо момиче не седи на крачки от мен, но най-вече отричах това коя беше тя. В края на деня тайно се надявах да се откаже, да ме остави да си тръгна и да не я вида повече, но вече знаете каква късметлийка може да съм.

   - Селесте, може ли да поговорим? - чувах това има за първи път от както забраних на Доротея да ме нарича така, свързвах го с миналото и не исках да го чувам, никой не го знаеше, освен хората, заради който се отказах от него.Кралят ми го дал точно преди Доротея да ме отнесе в малката си къща, не знам защо би го направил, но то винаги ще ме преследва, винаги ще бъде моето минало. Погледнах я, оставих меча и се усмихнах, дори не знам защо го направих, просто нещо от вътре ме караше да искам да я защитя, знаех коя е, но не и защо тя ме познава.

   -Аз съм Амелия, знам че сигурно си изненадана да ме видиш тук, ако родителите ни разберат, че съм тук много ще се ядосат.

  - Твоите родители, по-добре се прибирай тогава.

   - Не и докато не ми дадеш възможност да те опозная, ти си ми сестра, знаеш това нали?

   - Какво значение има какво знам аз и какво не?  

   - За мен има, не ме питай от къде знам, не от тях, не биха ми казали, но това няма значение сега, отне ми време да се престраша да дойда и няма да ти позволя да ме отпратиш, ще стоя тук цяла нощ, ако се наложи.

   - Добре Амелия, щом искаш стой, не мога да те спра, но така или иначе ще дойдат за теб съвсем скоро.

   - Само Мел, обещавам да съм тиха, дори няма да разбереш, че съм тук.

    На кратко, тя не е от най-тихите и спокойни хора, прелива от енергия , за разлика от всички останали тук, когато дойдоха да я приберат и няколко дни не я видях помислих, че все пак се е отказала, но тя пак се върна, след това отново и отново. Така стана част от живота ми и независимо, че нито веднъж не видях кралят и кралицата, се сдобих с по-малка сестра, за която съм готова на всичко.