Всяко едно кралство олицетворява един от четирите елемента, огън, земя, въздух и вода, но това е една много малка част от нашата същност. Преди векове всички живеели заедно, без значение кой каква дарба притежавал, но тогава Огненият народ решили, че е невъзможно да съжителства с някой толкова различен от тях, така избухнала великата война. Четири дълги години, всеки един се борел за лидерство, за власт и позиция. Хората гладували и все повече се отчуждавали един от друг. Било неизбежно, въздушен търсил помощ при въздушен и така, докато в един момент вече дори не се срещали на едно място хора от различни народи. Всеки един ден бил по-труден от предишният, но просто така за един месец всичко приключило, никой не знае как и защо. Никой не смеел да попита, защо всичко приключило така внезапно. Много смесени семейства били разделени, било забранено един народ да живее с друг. И въпреки че в началото някой се възпротивили много бързо и това отшумяло. Така се обособили Четирите Кралства, но ако не друго, поне войната послужила за едно, всеки един народ намерил нещо, в което е добър и го използвал като разменна монета, за да се запази иначе крехкият мир. Въздушното царство са тези, които винаги подържат мира, те са нашите мислители, философи, ако някой някога иска да разбере нещо, просто трябва да попита въздушен, ако получи възможността да напусне своята територия. За един беден гражданин е невъзможно да премине от едно в друго кралство, така напълно е ограничен контакта и възможността да се роди някой като мен, но за да са напълно сигурни бил прокаран закон, според, който се забранява контакта между различните народи, освен за политически цели. Никога не съм и чувала този закон да е бил нарушен, но какво значение има, не в това е въпросът. Не знам как са живеели хората преди, но виждам как се справят сега. Научили сме се как да бъдем зависими един от друг, но въпреки това да се държим на разстояние. Когато някой има нужда от най-качествените строителни материали или някой, които да построи замък за някой благородник, трябва да потърси Земен жител, освен това са извести и с изключителните си изцелителни умения и то само, защото знаят кои билки действат добре на хората. Колкото до водата, тихата спокойна вода, учените на Четирите кралства, но винаги готови за действие, винаги във вражда с Огненият народ. Според някой именно те успели да спрат войната, но независимо какво чуваме и в какво вярваме едно е сигурно, огненият народ не е някой, на който да обърнеш гръб. Войните, най-смъртоносните от всички, тези заради, който започнало всичко, но те не са просто обучени убийци, те знаят как да поемат контрола, когато се налага. Нося го в себе си, бия се по-добре от всеки един тук, но все пак ги оставям да си мислят, че съм поредната бездарна с малко късмет с меча. Понякога точно в това се крие силата на един лидер, той знае кога да просто да седи и да гледа от страни, кога просто да замълчи и да остави другите да си вадят сами изводите за него.

Възможно ли е да е по-странно от това, да криеш същността си зад поредица лъжи, докато в един момент просто не забравиш кой си. Предполагам, че въпреки името ми, не съм родена под щастлива звезда, защото лъжите, който изричах, трябваше да станат дори още повече от преди.

Всичко винаги започва като поредният скучен ден. Когато слънцето е прекалено силно, а почивката прекалено далеч. Единственото, за което може да мислиш е как ще получиш своят един час почивка и ще избягаш от непрестанното бучене и просто ще изчезнеш. Винаги съм се опитвала да си представя как изглеждат останалите континенти, дали и при тях има онези малки тихи местенца обградени от езера и зеленина. Места, на които да забравиш кой си, защото точно това се опитвах да направя и аз в онзи ден. Но колкото повече бягаш от същността си, то тя толкова по-бързо те намира. Бях на едно езеро след поредният тежък ден на тренировки, поредният ден, в който никой не вземаше едно момиче на сериозно, но кой би го направил,като всеки път ги побеждавах, а достойнството е като нож с две остриета, разбрах го от опит, тези които не ми завиждаха, се бояха от мен, другите биха се радвала да не ме видят никога повече. Ядосвах се на всички, на родителите ми, на себе си, затова че съм различна. Седях на онова малко късче земя, гледах пред себе си и се опитвах да изолирам светът, но тогава езерото започна да се мърда, леки, но все пак постоянни трептения. Спрях да дишам, надявах се да съм си въобразила, можеше да е всичко, повеят на вятъра или някой рибка, но дълбоко в себе си знаех че греша. Затова на пук на всичките си инстинкти, просто се концентрирах в една точка и тогава се оформи една малка, но забележима вълна. Не знаех дали да се радвам, защото може би имам нещо общо с хората тук или да се плаша, защото в този един час почивка бях се превърнала дори в още по-голяма откачалка от преди. Това беше едно от нещата, които не се виждат всеки ден, от тогава се опитвах да си обясня как е възможно, никога не съм чувала за някой, който да може да контролира повече от един елемент, не и след войната, но аз можех, не знам как и още по-малко защо, но можех. Преди това било нещо нормално при смесените семейства, но това значеше само едно, а точно в онзи момент не исках да обмислям тази възможност. Беше по-лесно да търся вината в себе си, от колкото да се връщам назад във времето. Просто това не беше подходящият момент да науча защо, някой ден, това си казвах, ако ми се предостави възможност щях да разбера коя съм аз и най-вече какво още се беше случило в нощта на раждането ми, но мина време и така и не получих моята възможност и затова продължих да бъда момичето, което не може нищо, е почти нищо. Тиха като водата, но смъртоносна като огъня.

Бях потънала в мисли, дори не се бях замислила, че Амелия седи там и от не знам колко време беше повтаряла името ми. В главата ми все още се повтаряше онзи момент до реката, а аз все още не исках да приема истината, не и когато малката ми сестра беше до мен.

- Сел, хей Селия, къде се отнесе отново.

- Да, какво, тук съм просто мислех.

- Ако те извикат на границата ще отидеш ли? - това беше един от онези въпроси, които си задавах напоследък. И като повечето неща в живота ми и на това нямах отговор.

- Не знам Мел, може би е за добре, знаеш как е тук напоследък. Има някакво напрежение, усеща се навсякъде, наближава нещо, просто още не знаем какво. - докато го казвах наистина се замислих, че в последният един месец сякаш всички очакваха нещо голямо и важно да се случи, нещо което да промени животът ни.

- И в двореца не е много по-добре, знам че не обичаш да слушаш за това, но родителите ми са повече от параноични напоследък. Крият нещо, винаги когато вляза в залата всички млъкват, ще ти кажем като дойде време, все това чувам от месеци насам.

- От теб може да излезе много полезен шпионин малката, толкова много може да научиш там.

- Това е гениално, Сел научи ме, ти си най-доброта.

- Хей, хей спокойно, пошегувах се. Нека поне една от двете ни остане нормална, като говорим за това, да искаш да ми кажеш нещо?

- Ами, нямам никаква представа за какво ми говориш, като отворена книга съм.

- Мхм..., и аз така чувам, знаеш че не може да лъжеш, нали?

- Знам, знам просто, още нищо кой знае не е станало, но е толкова вълнуващо, никога не съм правила нещо тайно. Е освен да идвам при теб де, но това май от доста време не го броим.

- И предполагам това много тайно вълнуващо нещо си има име?

- Да, не, може би. Добре де казва се Сам и... той е, различен, свободен, не му пука коя съм.

- Ще внимаваш, чу ли ме, ако нещо ти стори...

- Да, да знам, голямата ми смъртоносна сестра ще го сплаши.

- Да нещо такова. А сега по-добре тръгвай, започна да се стъмнява.

- Лека нощ, Сел.

Ако не знаех, че контролира водата като никой друг, никога не бих предположила, че е от това кралство. Въпреки че повечето хора твърдят, че елементите контролират живота ни, лично аз смятам, че ние сами диктуваме съдбата си, просто е по-лесно да приличаш на останалите, от колкото да се бориш всеки ден с това да си различен. Но е време и аз да се връщам на работа, ако не приключа навреме няма да имам време за лов.

Вятърът е моят съюзник, научих се как да го използвам, за да намирам дивеч. Има дни, в които няма дори един заек, това са тежките дни, в които трябва да се прибера без нищо, да погледна Доротея и да видя онзи поглед на съчувствие, след който чакам да каже, че не е гладна, но знам, че не е така, затова сега продължавам, докато зад един храст един заек не изскача и това е моят шанс, нагласям арбалета, вдишвам и се прицелвам, точно в целта, поне тази вечер няма да гладуваме.

***

Всеки ден за един бездарен протича различно, но точно това, което се случи не мислех, че е възможно. Всяка сутрин ставам много преди в замъкът да се появи какъвто и да е било признак за живот. Първо и най-важно, да приготвя нещо за ядене, Доротея отдавна не е толкова млада, колкото и се иска, а за да издържиш един наш ден трябва да имаш здрави нерви. След като свърша това отивам при месният надзорник да получа своята работа за деня и част от тази на дойката, но тя никога няма да научи, че го правя. След като навършиш петнайсет всеки влиза в списъка за почасов задължителен труд. Имаме определена норма, която всеки трябва в този ден да изпълни. Но всеки означава само бедните граждани, в това число и аз. Но не се оплаквам, това определено ме научи да ценя и малкото, което имам, въпреки че не смятам за честно разделението в обществото ни. Някой дни са сравнително лесни, остава ми време да се упражнявам, да ловя, но през други предпочитам дори да не се събуждам, но все още имам незавършена работа преди да се отърват от мен. Задачи за днес, да изчистя конюшните и да нахраня конете, да събера останалата реколта на западната нива и след това задължителните 4 часа тренировки, това е времето, в което се чувствам себе си и забравям колко гаден може да е животът. Не всеки ден успявам да отделя толкова време, но днес ще е хубав ден, усещам го.

Конюшнята на селото може да е малка, но поне е поддържана и е едно от най-приятните задължения, обичам да се грижа за малките жребчета, когато се родят, една част от мен им завижда за свободата, но другата се радва да ги вижда как израстват. Можех да седя така с часове, но днес определено беше ден за изненади. Едно торнадо с руса коса и копринена рокля, напълно неподходяща за тук, нахлу при мен с писъци.

- Сел, трябва да се махна от тук, не ме гледай така, тръгвам веднага, помогни ми.

- Мел, защо не спреш за секунда да обсъдим великият ти план за бягство?

- Нямаме време, ще дойдат и ще ме отведат при него.

- Осъзнаваш ли че звучиш като лунатичка, какво се опитваш да ми кажеш, къде ще те водя и кой е този него?

- Нали помниш, че ти казах как крият нещо от мен. Вече знам какво е, искат да ме омъжат за Огненият принц, да променят всички закони с това и да ме отпратят при него. Сутринта след закуска ми предадоха писмото му, много искал да се запознаем и куп глупости, Сел не мога, аз не го обичам, страх ме.

- Штт... ела тук, не плачи дребосъче, ще измисля нещо, няма да им позволя да ти отнемат живата, не и на теб. Сега погледни ме, Мел, спри да плачеш, стегни се и ми дай момент да помисля какво да направим.

За няколко секунди всичко ми мина през главата, от убийства до палежи, но онази рационална част от мен ме върна години назад, когато си обещах две неща, да не допусна нищо да се случи на сестра ми и ако ми се отдаде възможност да се махна от тук и да намеря отговор на въпроса коя съм, да направя всичко по силите си, за да получа отговори. За първи път мога да направя и двете, просто трябва да си изиграя картите добре, ако ръката ми е слаба ще изгоря, но ако държа всички козове ще победя в една политическа игра, в която си склонен да дадеш собственото си дете, но за тях да се откажеш вече е станало навик. Планът в главата ми започна се формира още преди да науча подробностите, но ако това беше единственият вариант, бях длъжна да поема риска.

- Мел, можеш ли да ме вкараш в библиотеката на замъка, не задавай въпроси, ще ти обясня, когато мога?

- Да, с това ще се справя, но трябва да сме бързи, очакват да му отговоря днес. Ще минем през тайния вход край морето.

Следващият един час ми беше като в мъгла. Опитвах се да изгладя плана си, да успокоявам Мел, но едновременно с това и да се държа на ръба на лудостта. Защото или плана ми щеше да е най-голямата глупост на света или щеше да е най-голямата глупост на четири континента. Затова последното, за което исках да мисля беше как пътят към двореца ставаше все по-кратък. Бяха минаха 18 години, от както за последно бях в дворецът, винаги го гледах отстрани, а сега бях готова отново да вляза в него. Пътят, които избрахме не беше най-приятният, но определено нямаше кой да ни забележи от там. Малката врата, точно до брега беше почти незабележима, вълните се разбиваха в стените и правеше влизането почти невъзможно. Личеше си, че никой не е използвам входът от дълго време, намерихме свещник и с малко огнена помощ осветих пътят през целият прах и паяжина. Въпреки че Амелия знаеше всичко за силите ми, всеки път като използвах огъня се опитваше да седи крачка назад, страхува се от него, не от мен, а те искат да я пратят при човек, който е не по-малко страшен от стихията, която владее. За първи път от много време усещах студ, дали заради това, което ми предстоеше или заради самото чувство отново да съм тук, но студът никога не ми е пречил, нямаше да му позволя да ме превземе точно сега. Коридорите ставаха все по-дълги и мрачни, влагата беше най-малкият проблем на това място. Беше като един малък лабиринт, но поне един от нас знаеше на къде върви.

- Като по-малка използвах този път, за да се измъквам, през него минах и когато разбрах за теб и дойдох да те търся.

- Така и не ми каза от къде разбра за мен? - от години исках да я питам, но така и не събрах смелост да получа отговора.

- Една вечер, докато нашите отново спореха в тронната зала и си мислеха, че спя аз реших да стана да се разходя, дочух татко да крещи, че трябва да ми кажат за сестра ми. Но майка се вбеси и каза, че тя е умряла, че едно огнено дете не може да живее в свят на вода, уплаших се и избягах. Но на другата сутрин се промъкнах в стаята им претърсих всеки сантиметър, докато под шкафа на татко не намерих един медальон с името Селесте. Отне ми време, защото никой не те наричаше така, но накрая извадих късмет. Един мъж ме попита дали няма предвид Селия и просто се възползвах от възможността.

- Защо му е да пази името ми, та той ме отпрати !

- Направен е преди да се родиш имам и мой, просто твоят не са ти го дали, но ако трябва да виним някой, майка ни не те е искала, всички са щели да обвинят нея в каквото се сетиш, ако някой научеше за теб. Предполагам и татко и е бил ядосан, но не искал напълно да изтрие спомена за теб.

- Вече няма значение, нека се погрижим за твоя проблем сега.

Запазил е името ми, но все пак никога не попита отново за мен. А хората казват, че аз съм с труден характер. Когато наближихме входът на библиотеката ме обзе чувството, че ще намеря начин за се справя със ситуацията. Стаята беше огромна и толкова светла и уютна, на където и да погледна имаше стотици лавици с книги, някак си се почувствах спокойна, тук не ни заплашваше нищо.

- Какво търсим?

- Къде пазите документи за другите кралства и по-точно за Въздушното?

- Мисля, че знам къде, ела с мен.

Загледах се в купищата документи пред мен, но знаех какво точно търся, колко сложно трябва да е. Хората винаги говорят как в храма Сиад, във въздушното кралство се криели отговорите на всички въпроси, а сега съдбата ми поднася шанс да отида там, но остава по-трудната част, как точно да убедя всички, че аз съм Амелия, но не би трябвало да е невъзможно, предимството на това всяко кралство да е на отделен континент, е че никой никога не е виждал принцесата, аз само трябва да се представя за нея. Надявах се това, което съм чувала да е вярно. Не знам колко можех да се доверя на шушуканията в селото, но нямах особено голям избор. Единственото място с достатъчно информация за другите кралства беше тук, а ако това беше единствената ми възможност не смятам да я изпускам. Дори да се налага да прекарам часове под един покрив със скъпото ми семейство.

- Каза, че трябва до отговориш днес нали? Знам какво ще направим, но трябва да си готова да се справяш сама.

- Какво трябва да направя? - когато ме попита с поглед пълен с надежда знаех, че каквото и да става няма да им позволя да я наранят. Дори това да означава да жертвам себе си.

- Първо ще пишем на твоя принц, че имаш някой условия преди да се омъжиш за него, а след това ще те измъкна от тук, ще живееш животът, който искаш и няма да погледаш назад.

- Сел, не знам дали ще мога.

- Налага се, нямам друг план, просто ако ти кажа бягай, трябва да си готова да го направиш. Имаме 24 часа да подготвим всичко, а останалото остави на мен. Ако нещо се обърка, вече ще си на километри от тук в безопасност. Ти може и да не може да се справиш с превзетият принц, но аз смятам да изиграя ролята на животът си.