Сега ще се върнем назад във времето и ще изчистим мъглата около миналото на Кристъл.
*Ретроспекция*
От името на автора:
Седемнайсет годишната Кристъл Стейтс е талантлива художничка с изключително чувство за мода. Разбира се нейна мечта е да бъде дизайнер. Затова и учи във Художествена гимназия. Но Крис не е сръчна само с моливите и четките.
ГТК:
Вървях си спокойно, като се прибирах от училище. Лиза е в съседния град по някаква работа, а Джени е на уроци по пияно, затова пак си вървя сама. Докато си подритвах някакво камъче една черна кола спря точно до мен. От нея излезе висок тъмнокос мъж във официален костюм и черни слънчеви очила.
- Вие сте Кристъл Стейтс нали?- дойде той до мен.
- Зависи. Ако е за маслените боички мога да обесня, а ако е за платното не съм аз.- започнах да бръщолевя абсолютно глупости пак.
- Вие ще трябва да дойдете с мен. Спокойно родителите Ви са уведомени.- без да овърта ми каза.
- Къде?- веднага се започна с тъпите въпроси. Всеки нормален човек в момента щеше да попита "Защо" или да отрича но пък аз съм любопитка.
- След малко ще видиш. Спокойно няма да те нараня.- каза ми потайният господин.
- Амииии, добре. Може да е забавно.- усмихна му се весело и вдигнах рамене. След това влезнах в колата.
- Добре щом вече си тук, мога да говоря малко по- свободно.- започна да приказва нещо той.- Първо аз съм правителствен агент. Няма от какво да се притесняваш.
- Якоо.- възхитих се веднага аз.- Забавно ли е? Имаш ли много тайни мисии?
- Хаха, може да се каже.
- Готиноо, а сега къде отиваме?
- Един много важен човек иска да те види. Мисля, че имат работа за теб.
- Супер лудо, направо чудо.- засмях се аз.! Не карахме дълго и стигнахме до военното посолство в града ми. След като влязохме се отправихме към голям офис. На врата пишеше Генералал Димитров.
- Ооо, Генерала ли иска да ме види.- погледнах агента със големи очи.
- Моля, заповядай.- каза ми той като отвори вратата на офиса. На голямо бюро седеше човек на около 30 години, а на всякъде около него имаше награди и снимки.
- Оо, Вие сте тук.- усмихна ни се топло.- Вие трябва да сте Кристъл Стейтс.
- Даам.- усмихнах се и се почесох по носа невинно.
- Радвам се Ви видя. Моля седнете.- продължи любезно военният.
- Благодаря, но ми говорете на ти. Така ми е по-комфортно.
- Добре. Е Кристъл, чух, че учиш за дизайнер. Обичаш да рисуваш значи.
- Много ясно.- засмях се аз.
- Едва ли знаеш за какво съм те повикал. Получи се малко спонтанно.- продължи вече по същество Генералът.
- Надявам се да ми обясниш.
- Ее, като за начало си доста интересна личност. Според здравния ти картон имаш отлично здраве, не се разболяваш често и оздравяваш по- бързо от нормалните хора, поради високият ти химоглобин. А физическият ти картон от училище е с отлични резултати, макар че не си падаш много спортистка. И друго интересно от досиетто ти е точен мерник, с прашка и обикновен пистолет.
- Еха, чувствам се някак си опасна.- повдигнах вежда и заблуждах с ръце в нищото.
- Да, та имам едно предложение за теб. Уменията ти ще са ни много от полза в наближаващата мисия в Авганистан. И ти предлагаме да участваш доброволчески там, което разбира ще бъде записано в досито ти.- каза си всичко накрая той.
- Уау, т-това точно не го очаквах. Ами родителите ми?Те какво казаха?- шокирах се от думите на военният.
- Като награда за доброволческата ти работа ти предлагаме. Стипендия в Корея, тъй като тази мисия е от цял свят и това ще спомогне да направим приятелски връзки с Южна Корея. Също така винаги когато имаш нужда от нас в бъдеще ще сме там. Родителите смятат, че ако е за благото на държавата и дъщеря им нямат против.
- Еее, значи няма какво да овъртам. Вътре съм.- почесох нос и се усмихнах широко.- Но имам молба.
- Разбира се. Каквото кажеш.
- Искам да уредите стипендия за ориятелките ми също.( и ето как ги набутах в историята)
- Имаш го.- тогава станахме и стиснахме ръце.- Мисията е след два месеца, в които ще минеш едно обучение.
- Добрем.
~~
Всички звучеше направо супер. Ще си уредя живота йей. Ходех даже на уроци по корейски. Но майка ми и баща ми макар и да бяха съгласни, те и приятелите ми за разлика от мен бях много притеснени дали ще се върна жива, за да стане всичко така. Но аз не се притеснявах. Със сигурност знаех, че ще е забавно. В тези два месеца на упражнение подроних мерника си до перфектен със всякакъв вид отъжие. И научих ръкопашен бой, за всеки скучен разбира се. Тренирах упорито и учих упорито. Не смятах да изоставя мечтата си така.
Денят на полета:
Днес потеглям към Авганистан аз, няколко доброволчески лекари и също доста войници.
- Хей, да ги пребиеш всичките.- каза ми Алекс като ме прегърна за последно.
- Да се върнеш цяла чуваш ли.- дръпна ме за бузата Лиз като пусна няколко сълзи.
- Пиши ни когато можеш и се пази.- ревяща вече Джени ме стисна силно.
- Да се гордеем всички ей.- усмихнаха се съучениците ми и ме прегърнаха.
- Да не забравиш, че имаш майка и баща и се тревожим.- каза майка ми
- Всеки път когато можеш звънни ни.- гушна ме тати.
- Благодаря ви хора. Ще се върна и ще се гордеете с мен.- извиках аз и се качих в самолета.
Беше дълъг полет. Запознах се с хората около мен. Всички се оказаха доста приятни хора. Лекарите бяха много забавни. През целия път слушах музика и съм заспала.
След неопределено време, защото не знам колко часа е пътят от България до Авганистан😂:
- Хей Кристъл. Тук сме.- побутна ме войникът който седеше до мен.
- Йей.- отвърнах му сънено.
След като кацнахме успешно, започнахме са се разтоварваме. Корейски войници, лекари и доброволци ни чакаха за да ни закарат до лагера. Това ще са шест месеца от живота ми които няма да забравя...
Следва продължение...
Добре вижте сега наистина бая закъснях. Ама сега имам идеи така може да кажем удар от музата. Това е една от най-кратките ми глави. Чувствам се супер лоша. Имам си причини да закъснявам и те са госпожата ми по английски естествено. 😑🌝Така за следващите глави смятам да продължа с ретроспекцията от историята на Крис. Надявам се да скедите книгата до самата кулминация.😄Гласувайте и коментирайте сладури мои❤️️❤️️